На 1 ноември, Деня на народните будители, България си спомня за хората, които са ѝ помогнали да запази езика, паметта и самочувствието си. Познаваме лицата им от училищните коридори. Срещаме имената им върху табелите на улици, читалища и библиотеки. Понякога обаче толкова сме свикнали с тези имена, че забравяме да се запитаме какво всъщност стои зад тях.
А там има любопитни истории. За ръкопис, който трябва да бъде преписан на ръка, за да стигне до следващия читател. За търговци, които дават пари за училище. За празник, роден в трудно време, когато българите имат нужда от причина отново да повярват в себе си.
Празник, появил се във време на разочарование
Първото честване на Деня на народните будители е в Пловдив през 1909 година. До утвърждаването му в националния календар обаче минава повече от десетилетие.
През 1922 година министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски предлага 1 ноември да бъде посветен на българските будители. Страната още носи тежестта на войните и последиците от Ньойския договор. В подобна обстановка обръщането към просветителите и духовните водачи има съвсем разбираем смисъл: обществото търси опора.
Предложението получава законова основа през декември 1922 година, а през февруари 1923 година цар Борис III подписва съответния указ. Така зад познатата днес дата стои потребността на едно обезверено общество да намери сили в собствената си история.
Има нещо близко до нашето време в тази история. След големите разочарования човек има нужда и от добър пример — някой преди него да е минал през трудности и все пак да е създал нещо трайно.
Защо е избран точно 1 ноември?
Изборът на датата е свързан със свети Иван Рилски, почитан като небесен покровител на българския народ. При тогавашното разминаване между гражданския и църковния календар неговият празник на 19 октомври по стар стил се пада на 1 ноември по гражданския календар.
Тази връзка обяснява защо сред будителите поставяме редом духовници, учители, книжовници и революционери. Делата им са различни, но всяко от тях помага на хората да съхранят общността си и да видят възможност за по-добър живот.
Книга, която е трябвало да бъде преписана
Днес изпращаме текст за секунди. През XVIII век разпространяването на една книга може да означава дни и седмици труд над всяка страница.
През 1765 година в Котел Паисий Хилендарски се среща със свещеника Стойко Владиславов, бъдещия Софроний Врачански. Именно той прави първия известен препис на „История славянобългарска“. Националната библиотека пази този ръкопис, познат като Първи Софрониев или Котленски препис.
Лесно е да подминем думата „препис“. Само че зад нея стои човек, който сяда и изписва цяла книга на ръка, за да могат и други да я прочетат. Текстът продължава пътя си благодарение на нечие търпение.
Това прави историята на будителството толкова човешка. Една голяма идея има нужда от хора, готови да свършат и бавната работа около нея. Някой създава книгата, друг я преписва, трети я чете пред слушатели. Паметта се предава от човек на човек.
Училището като общо дело
Сред най-хубавите примери е Габровското училище, открито през 1835 година. То е първото новобългарско светско взаимно училище и е свързано с имената на Васил Априлов, Никола Палаузов и други дарители.
Особено интересен е самият взаимен метод: по-напредналите ученици помагат в обучението на останалите под ръководството на учителя. Така знанието стига до повече деца при ограничени възможности. Учебниците и пособията, създадени за Габровското училище, впоследствие служат за пример и на други училища.
Замислете се какво означава подобно начинание. Трябват средства, помещение, учител, книги и родители, които да повярват, че образованието си заслужава. Зад училищната врата стои усилието на цяла общност.
Затова до просветителя заслужава да бъде запомнен и дарителят. Човекът, който разбира, че парите му могат да се превърнат в чужда възможност.
Празникът също има своя трудна история
След 1945 година Денят на народните будители престава да се отбелязва официално. Той е възстановен със закон, приет от Народното събрание на 28 октомври 1992 година.
Така днешната традиция е преминала през десетилетия на прекъсване. Самият празник напомня колко зависима е обществената памет от решенията на всяко следващо поколение. Нещо, което изглежда трайно, може да изчезне от календара и по-късно отново да намери мястото си.
Кого бихме нарекли будител днес?
Думата е голяма и заслужава да я използваме внимателно. Но смисълът ѝ може да се открие и в съвсем обикновени срещи.
В учителя, който забелязва, че зад мълчанието на едно дете се крие страх, и намира начин да го насърчи. В библиотекаря, който подава точната книга в точния момент. В човека, който събира стари снимки и спасява историята на своето село от забрава.
Днес имаме лесен достъп до информация. По-трудно е да отделим вярното от убедително поднесената измислица. Затова будителски смисъл има и работата на онези, които проверяват, обясняват търпеливо и ни учат да задаваме въпроси.
На 1 ноември можем да направим нещо съвсем лично: да се обадим на учител, когото помним с благодарност, да заведем дете в библиотека или да разкажем семейна история, която още никъде не е записана.
Защото зад всеки портрет в училищния коридор някога е стоял жив човек. А най-смислената почит към него е част от труда му да продължи чрез нас.
