Авторски коментар на една българска майка — за любовта към детето, която не плаща сметките, за подкрепата, която понякога съществува само на хартия, и за „най-хубавия период“, през който обществото очаква да стискаш зъби и да изглеждаш щастлива.
Майчинството в България е най-хубавият период от живота на една жена. Така поне твърдят хората, които очевидно никога не са купували мляко с последните си пари, докато чакат отговор за документ, изпратен към друга институция, която очаква уточнение от трета.
Трябва да си щастлива. Родила си. Имаш прекрасно бебе. Какво повече искаш? Доход? Сън? Работеща администрация? Половин час, в който да не пресмяташ дали можеш да си позволиш следващата покупка?
Не прекалявай. Това е майчинство, не спечелен джакпот.
Детето ти е най-хубавото нещо, което ти се е случвало. А условията, в които трябва да го отглеждаш, могат да превърнат тази радост в ежедневна борба за оцеляване. После някой с пълен стомах и свободен следобед ще ти обясни, че всичко е въпрос на нагласа.
Нагласи се. На касата приемат оптимизъм. Само че още не са го въвели в системата.
Първо забогатейте. После раждайте за родината
Колко трябва да имаш, за да си позволиш дете?
Пари за бременността, подготовката, бебето, жилището, сметките и собствения си живот. Резерв за заболяване. Резерв за загубена работа. Резерв за непредвидено плащане. И един специален резерв за времето, през което ще чакаш парите, на които вече си разчитала.
За предпочитане осигури и втори доход, здрави роднини наблизо и партньор, който разбира, че бащинството не приключва с участието в зачеването.
Ако нямаш всичко това, вероятно не си планирала добре. Българското общество има изумителен талант да превръща всяка липса на подкрепа в личен провал на човека, който се нуждае от нея.
Работила си? Трябвало е повече. Спестявала си? Трябвало е повече. Уморена си? Трябвало е да знаеш какво те чака.
Само когато трябва да бъде произнесена патриотична реч, детето изведнъж става общонационално богатство. Когато трябва да бъде нахранено, собствеността му светкавично се връща на родителите.
Бъдещето е наше. Сметката е ваша.
Деветдесет процента спокойствие. Останалото го измислете
Обезщетението за бременност и раждане до 410 дни се изчислява по законова формула: 90% от среднодневното брутно възнаграждение или осигурителния доход за предходните 24 календарни месеца, с приложими ограничения. То не е автоматично 90% от последната заплата и не се получава безусловно от всяка родилка.
Това е важна защита. Но един внушителен процент сам по себе си не отговаря на въпроса стигат ли парите.
Деветдесет процента върху ниска база няма магически да създадат висок стандарт. В домакинството вече има още един човек. Той има потребности, които не се намаляват пропорционално на дохода. Бебето не е прочело осигурителната формула. Безобразно непоследователно от негова страна.
Наемът не става по-нисък, защото си родила. Токът не предлага пакет „недоспала майка“. Магазинът не прави отстъпка срещу уверението, че този период е прекрасен.
А когато се окажеш между приключил договор, неясни документи и очаквано плащане, процентите могат да си стоят великолепно написани.
Млякото свършва за четири дни. Подкрепата е за месец
В предоставената история майката посочва 21 евро за кутия адаптирано мляко, която при нейното дете стига приблизително за четири дни. Това е личен пример, а не универсална цена или потребление.
При тази сметка осем кутии струват 168 евро. Част от последната остава за следващия период. Детето, разбира се, продължава да се храни и тогава.
Пълният размер на месечната помощ за едно дете, публикуван от Агенцията за социално подпомагане, е 25,57 евро. Отпускането е при законови условия, включително доходен критерий в общия случай; има и изключения. Това е отделна семейна помощ, не цялото обезщетение за майчинство.
В посочения бюджет тази сума купува една кутия мляко и оставя 4,57 евро.
Четири дни хранене. После започва практическата част на националната грижа за децата: оправете се.
Пелени, дрехи, транспорт, хигиена, необходим преглед, назначени лекарства — всичко това пристига без покана. Бебето расте с удивително незачитане на финансовото ви положение.
Никой разумен човек не очаква една помощ да покрие всички разходи. Но когато се говори за подкрепа, сумите трябва да бъдат поставени до реалните покупки. Иначе разговорът е красив единствено за човека, който няма нужда от него.
Три работни места. Недостатъчно старание, очевидно
Майката от предоставения текст разказва, че преди раждането работила на три места и учела задочно. Искала да събере пари и да подобри възможностите си за бъдеща работа.
След началото на болничния преди раждането договорът ѝ приключил. По думите ѝ първото плащане за майчинство дошло, когато синът ѝ вече бил на пет месеца. Описва затруднения с документи и данни, които се изясняват с НОИ и НАП, а впоследствие — въпроси около втората година и здравните осигуровки.
Това е лично свидетелство. Без проверка на преписката не може да бъде установено кой носи отговорност за конкретното забавяне, разбира се.
Но петмесечното дете не може да бъде хранено със служебната версия на събитията.
Колко работни места са достатъчни за малко спокойствие? Четири? Пет? Да добавим нощна смяна между контракциите? Да превърнем бременността в професионален недостатък, който жената трябва да компенсира с извънреден труд?
После ще я наречем борбена. Прекрасна дума. Позволява ни да се възхищаваме на изтощението ѝ, без да се интересуваме защо изобщо е необходимо.
Институциите: моля, бебето да изчака
Когато майката се озове между работодател, НОИ, НАП и поредното уточнение, най-малкото, което заслужава, е разбираем отговор.
Какво липсва? Кой трябва да го поправи? Какъв е срокът? Как се обжалва решението?
Това са елементарни въпроси. Не кандидатура за управление на космическа станция.
Вместо яснота човек понякога получава нова посока. Потърсете работодателя. Проверете данните. Подайте още нещо. Изчакайте.
Чудесно. Кажете го и на бебето. Обяснете му, че гладът му е административно преждевременен. Помолете хазяина да приеме входящ номер вместо наем. Представете на касата уверението, че случаят се изяснява.
Процедурите са необходими. Но когато човекът плаща всяка тяхна неяснота със заем, пропусната работа и безсъние, процедурата вече има човешка цена.
Държавата не трябва да бъде загадка с работно време. А майката не трябва да придобива квалификация по административно оцеляване, за да разбере какви права има.
Баба — задължителният невписан документ
„Нали имаш баби?“
Ето го универсалното решение. Българската баба трябва да бъде ясла, детегледачка, резервен бюджет и спешна помощ. Желателно е да няма работа, болести, разстояния или собствен живот.
Ако няма баба? Ако е болна? Ако живее далече? Ако майката няма никого?
Тогава прекрасният период получава още едно условие: осигурете си човек, за да можете да осигурите доход. Платете грижата с парите, за които тепърва трябва да отидете на работа.
В описаната история двете баби помагат, докато майката работи почасово и учи. Тя е благодарна. Но благодарността не изтрива болката от постоянното бързане и оставянето на детето.
Помощта от семейството е ценна. Превръщането ѝ в задължително условие за нормален живот е признание колко куха може да бъде останалата подкрепа.
„Аз нося парите.“ А ти само поддържаш един живот
Има бащи, които участват реално в отглеждането на децата си. Стават нощем, сменят пелени, приспиват, водят на прегледи и поемат грижата, за да може майката да поспи, да се нахрани или просто да остане за малко човек със собствени потребности.
Те знаят кога детето е яло, какво го успокоява и къде стоят чистите му дрехи. Не чакат всяка задача да им бъде разпределена от жената, която междувременно трябва да бъде и майка, и ръководител на семейния персонал.
Такива бащи заслужават уважение. Участието им дава истинска опора — особено когато и двамата са уморени, парите не стигат и денят е бил тежък. Те разбират, че семейството се крепи и на дохода, и на грижата.
После идва добре познатото „Аз нося парите“ — изречено така, сякаш банковият превод дава пожизнено освобождаване от родителските задължения.
Обещанието „гледай бебето, аз ще ви издържам“ може да даде сигурност. Може и да се превърне в повод за унижение. Първоначално звучи като подкрепа. При първия спор пристига фактурата: аз плащам, следователно ти мълчиш.
Изведнъж грижата за детето губи статута си на труд. Майката „си стои вкъщи“. От какво е уморена? Нали не ходи на работа?
Разбира се. Хранене, приспиване, преобличане, носене, успокояване, пране, нощни ставания, следене на потребности — обикновен продължителен отпуск. Съжаляваме само, че хотелът няма персонал и гостът плаче в три сутринта.
Двайсет и четири часа на разположение. Без гарантирана почивка, без край на смяната и без възможност да кажеш „това ще го довърша утре“. Но очевидно трудът започва да съществува едва когато срещу него има фиш за заплата.
Ако същите грижи бъдат поети от платен човек, те са разход. Когато ги върши майката, внезапно стават нищо. Забележително счетоводно чудо.
Бащата може също да е изтощен и притеснен. Доходът е реална отговорност. Но заплатата не е разрешително да унижаваш човека, който поема ежедневната грижа за общото ви дете.
Нито е абонамент за вечерно обслужване. Прибирането от работа не превръща единия родител в почиващ гост, а другия — в персонал, чиято смяна продължава до следващото пълнолетие.
Майката не трябва да защитава всяка своя покупка като обвиняема. Не трябва да заслужава право на почивка с отчет. И не дължи мълчание, защото временно няма собствена заплата.
Финансовата зависимост става особено жестока, когато към несигурността отвън се добави натякване вкъщи. Тогава жената трябва едновременно да доказва правата си пред институциите и стойността си пред човека, с когото е създала семейство.
Прекрасен период. Само първо обясни защо ти трябват пари, защо си уморена и защо изобщо имаш потребности.
Детето има двама родители. Удобно е това да важи и след края на работния ден.
Възстановете се между прането и чувството за вина
След раждането жената трябва да се възстанови. Само че животът рядко оставя празно място в графика с надпис „сега може да те боли“.
Има бебе. Има дом. Има документи. Има сметки. Собственият преглед може да почака. Храненето ѝ — също. Сънят отдавна е преминал в категорията на приятните спомени.
Наоколо питат дали детето е добре. Отлично. Нека някой попита и жената — и да остане да чуе отговора.
Защото „не съм добре“ не трябва да бъде посрещано с „ама радвай се“. Тревогата и изтощението не се отменят от любовта. Можеш да обичаш детето си безкрайно и да нямаш сили за още един ден като предишния.
Точно тогава идва вината. Ако работиш, защо оставяш детето? Ако не работиш, защо не допринасяш? Ако учиш, защо си усложняваш живота? Ако поискаш време, защо си егоист?
Една разходка в парка става лукс. И някой любезно напомня: „Наслаждавай се, бързо растат.“
Знае. Затова я боли. Тя изразходва времето с детето си, за да осигурява условията да има време с него.
Нормалното не е награда за издържано унижение
Нормално е да има условия за обезщетенията. Нормално е да се проверяват документи. Нормално е родителите да носят отговорност.
Ненормално е неяснотата да бъде прехвърляна върху семейство без резерв. Ненормално е майката да бъде куриер между системи. Ненормално е помощта да се измерва само в отпусната сума, без въпрос какво действително осигурява тя.
Нормално е жената да почива, да получава медицинска и психологическа подкрепа, да има достъпна грижа за детето и възможност да се върне на работа.
Ненормално е тези неща да зависят изцяло от здравето на бабата, търпението на партньора и способността на майката да се разпада тихо.
Нужни са предвидими плащания, ясни срокове, отговорност при установени грешки, реалистична финансова подкрепа и достъпни услуги. Конкретни решения, които стигат до дома. Похвалите за майчината сила могат да почакат.
Най-хубавият период. За кого точно?
Детето може да бъде най-хубавото нещо в живота на една жена. Но любовта към него не плаща наема, не пълни хладилника и не поправя обърканите документи. А майката има нужда от сили, време и сигурност, за да се радва на детето си — не само да оцелява заради него.
Има нещо дълбоко мизерно в общество, което поздравява жената за бебето, оставя я сама срещу сметките и процедурите, а после се възмущава, че е уморена, ядосана и недостатъчно благодарна.
Наричаме я героиня. Колко удобно. Думата е безплатна. Реалната помощ изисква пари, работа и отговорност. Затова ръкопляскаме колко издържа и внимателно пропускаме въпроса защо изобщо трябва да бъде смазана, за да заслужи уважение.
После ѝ нареждаме да се наслаждава. Между две нощни ставания, поредното чакане и сметката за мляко. Ако не успява, сигурно нагласата ѝ е грешна. Условията, разбира се, са чудесни. Просто жената разваля картинката с реалния си живот.
Да, детето е радост. Мизерията около отглеждането му не е. И майката не е неблагодарна, защото отказва да нарича унижението щастие.
Държавата няма право да позира до бебешката количка, да говори за бъдещето на нацията и после да оставя майката да проси яснота за собствените си права. Детето не е национално богатство само пред камерите. А жената, която го отглежда, не е евтин ресурс, от който се очаква да работи без край и да мълчи от любов.
Най-хубавият период ли?
Попитайте майката, която пресмята колко мляко остава. Която отлага собствения си преглед. Която работи, учи, гледа дете и пак трябва да обяснява защо не се справя „по-добре“.
И този път изчакайте отговора. Без да я прекъсвате с „ама ти трябва да си щастлива“.
Честито бебе. Млякото е за ваша сметка. Нервите — също. Усмивката обаче я дължите на обществото.
