В момент, в който България изглеждаше потънала в обичайната си политическа умора, Доналд Тръмп направи ход, който извади страната ни от зоната на комфорт. Без фанфари, без официална церемония, но с тежестта на глобална политика – покана. Покана към България. И конкретно към Румен Радев. Писмото, изпратено от Вашингтон, предложи на България участие в нов международен формат, наречен условно „Съвет за мир“ – инициатива, представена от Тръмп като алтернатива на „неефективната дипломация“ на досегашните глобални институции. Само че зад думата „мир“ този път прозира нещо далеч по-сложно – влияние, сфери на контрол и нова геополитическа подредба.
Поканата, която дойде в неподходящ момент
Новината излезе в изключително чувствителен период. България се намира в политически вакуум, с разклатено доверие в институциите и общество, което е уморено от големи думи и малки резултати. Именно тогава идва Тръмп – не с ултиматум, а с предложение. Но историята показва, че при него двете често са едно и също. Официално – поканата е за участие в международен съвет за мир след конфликтите в Близкия изток. Неофициално – това е тест. Тест за лоялност. Тест за позициониране. Тест за това дали България ще застане в орбитата на новата американска външна политика, която Тръмп ясно очерта още в първите си изявления: „Америка първо, но с избрани партньори.“
Защо точно България?
Въпросът, който мнозина си зададоха, не е какво предлага Тръмп, а защо избра България. Отговорът не е в икономическата ни мощ, нито в дипломатическата ни тежест. България е удобна – член на ЕС и НАТО, но с вътрешни противоречия, разнопосочни сигнали и традиционна склонност да лавира между големите играчи. За Тръмп това е идеален партньор: държава, която може да бъде представена като „глас на Източна Европа“, без реално да диктува условия. Държава, която може да легитимира нов формат, без да го контролира.
Радев в центъра на бурята
Фактът, че поканата е адресирана лично до Румен Радев, не е случаен. Президентът от години поддържа образ на политик, който говори за „национален суверенитет“, „мир“ и „диалог“, често в разрез с официалните позиции на правителството и част от евроатлантическите партньори. Това автоматично превърна поканата в вътрешнополитическа бомба. Едни видяха в нея международно признание. Други – опасен завой. Трети – личен ход на Тръмп, който използва Радев като символ, а не като реален фактор.
Докато президентската институция говореше за „чест“ и „възможност“, изпълнителната власт реагира с бързина, но без яснота. Подписано участие, кратки изявления, нито дума за конкретните ангажименти. Какво означава това участие? Какви решения ще се взимат? Обвързва ли България с позиции, които може да влязат в конфликт с ЕС? Отговори няма. А когато в българската политика няма отговори, обикновено има проблем.
Реакциите в ЕС бяха предпазливи, дори хладни. Неофициално дипломати признават, че инициативата на Тръмп се възприема като опит за заобикаляне на съществуващите механизми и създаване на „паралелна дипломация“. Фактът, че България е сред първите поканени, не се тълкува като комплимент, а като сигнал.
Истинският въпрос не е дали България трябва да участва в международни инициативи за мир. Въпросът е на каква цена. Защото историята ни е научила, че когато големите сили говорят за мир, малките държави често плащат с влияние, позиции или мълчание.
Тръмп не е дипломат от стария тип. Той е бизнесмен в политиката. И когато подава ръка, винаги очаква нещо в замяна – днес или утре.
Поканата от Тръмп не е нито победа, нито катастрофа. Тя е предупреждение. Че България отново е на кръстопът. И че изборите, които прави – дори когато изглеждат символични – имат последствия. В свят, в който геополитиката се води все по-малко с правила и все повече с сделки, България трябва да реши едно: ще бъде ли субект с позиция или обект в чужда стратегия. Защото този път поканата не е просто за „Съвет за мир“. Тя е за място в новия ред. И отказът или приемането ѝ ще се помнят дълго.
