Първият сблъсък с реалността беше болезнен. Хора отиват да обменят левове – няма евро. Или има, но „в ограничено количество“. Или „ела утре“. В банките – противоречиви обяснения. В пощите – същата картина: дълги опашки, възрастни хора и служители, които очевидно не разполагат с ясни инструкции. Формално обменът е гарантиран. Реално – гаранцията се разпада на гише. И тук възниква първият ключов въпрос:
Как е възможно държава, която повече от десетилетие говори за въвеждането на еврото, да не осигури базовата логистика в първите дни? Не става дума за сложни финансови механизми. Става дума за банкноти, координация и информация.
Политическата отговорност – много думи, малко изпълнение
Години наред почти всички големи партии – управляващи и опозиция – използваха темата за еврото като политически инструмент, а не като практически процес. В парламента се водеха спорове „за“ и „против“, но реалната подготовка остана на заден план. Решенията се вземаха на високо ниво, често без публично обяснение как те ще засегнат обикновения човек. Кампаниите бяха насочени повече към успокояване на пазарите и партньорите в ЕС, отколкото към българските граждани. Резултатът: политически консенсус на хартия, институционален хаос на терен.
Българска народна банка – стабилност без достъпност
БНБ изпълни формалната си роля – курсът е фиксиран, системата е стабилна, финансовата рамка е под контрол. Но стабилността на макроравнище не означава автоматично работещ процес за хората. Липсата на достатъчно евро банкноти в първите дни, ограничените пунктове за обмен и недостатъчната комуникация с търговските банки доведоха до ситуация, в която гражданите започнаха да се питат не дали курсът е стабилен, а дали изобщо ще могат да си обменят парите навреме.
Банките – между регулациите и реалността
Търговските банки се оказаха в неудобна позиция. От една страна – строги правила и лимити, от друга – огромен наплив от клиенти. Някои банки ограничаваха обмяната, други я отлагаха, трети работеха с различни вътрешни инструкции. За клиента това изглежда просто:
в една банка може, в друга – не. А когато липсва единен стандарт и ясно обяснение, доверието в цялата система започва да се разпада.
Пощите и малките населени места – забравените точки
В пощенските станции и малките градове проблемът стана още по-видим. Там, където хората разчитат основно на пощите, се сблъскаха с ограничени количества евро, бавна обработка и липса на яснота. Най-засегнати се оказаха възрастните хора, които нито следят онлайн разяснения, нито разполагат с алтернативи. За тях преходът към еврото не беше „историческа стъпка“, а стресиращо преживяване.
Магазините – фронтовата линия на объркването
Истинският хаос се пренесе в търговските обекти. Двойни цени, изписани формално. Плащане в евро – отказ. Ресто в евро – липса. Ресто в левове – „ако има“. Търговците често оправдаваха ситуацията с неподготвени касови системи и неясни инструкции от държавата. И макар част от вината да не е тяхна, липсата на реален контрол превърна правилата в препоръки.
Истинският проблем: комуникационен срив
Най-големият провал не е технически. Той е комуникационен. Институциите говореха на езика на прессъобщения и стратегии, а хората искаха прости отговори:
– Къде отивам?
– Какво нося?
– Какво получавам?
Когато този отговор липсва, вакуумът се запълва със слухове, страх и паника.
Кой носи отговорност
Не касиерът.
Не служителят в пощата.
Не човекът на опашката.
Отговорността е в политическото планиране, институционалната координация и липсата на ясна стратегия за хората. Еврото не се въвежда само със закони, а с организация на терен.
Какво следва
Хаосът ще утихне. Системата ще се напасне. Но щетата върху доверието вече е факт. А доверие, загубено при пари, се възстановява трудно. И ако това е „успешен преход“, хората имат пълното право да попитат:
А къде е човекът в този процес?
