Румен Радев отново се оказва в центъра на политическия процес, след като поредният опит за съставяне на редовно правителство се провали и страната пое към нови предсрочни парламентарни избори. Очаква се президентът Румен Радев да назначи служебен кабинет и да определи дата за вота – ход, който вече се превърна в позната процедура, но все по-ясно подчертава дълбочината на политическата криза.
Поредният завой без изненада
Решението за нови избори не дойде като шок за обществото. След седмици на безрезултатни разговори, взаимни обвинения и демонстративни откази от компромис, политическата аритметика отново не излезе. Така България се изправя пред осмия парламентарен вот за по-малко от четири години – рекорд, който по-скоро тревожи, отколкото вдъхва увереност. Политическите сили продължават да влизат в кампании с обещания за „стабилност“, но излизат от изборите с още по-фрагментиран парламент. Междувременно обществото наблюдава процеса с нарастваща дистанция и недоверие.
Служебната власт – временното, което стана постоянно
Назначаването на служебно правителство вече не се възприема като изключение, а като част от управленския ритъм. Макар тези кабинети да осигуряват институционална приемственост и да поддържат държавата в работещ режим, те нямат политическия хоризонт и парламентарната подкрепа за дълбоки реформи. Ключови решения – от бюджетната рамка до стратегически инвестиции – се отлагат с месеци, а понякога и с години. Така „временното“ управление постепенно се превръща в символ на застой.
Политическа математика с блокирани резултати
Причините за поредния провал са системни. Раздробен парламент, червени линии, отказ от коалиционна култура и страх от загуба на електорална подкрепа. Вместо диалог, доминират посланията към твърдото ядро, а компромисът се възприема като слабост. Резултатът е познат: мандатите се връщат, времето изтича, а страната влиза в нов предизборен режим.
Икономиката под напрежение
Политическата нестабилност има пряко отражение върху икономиката. Инвеститорите отлагат решения, бизнесът планира предпазливо, а държавните разходи често се движат по инерция. Забавянето на реформи и несигурността около бюджета създават рискове, които се усещат най-силно от домакинствата. Инфлационният натиск, цените на услугите и несигурните доходи засилват усещането, че политическите процеси се случват „някъде другаде“, далеч от реалните проблеми на хората.
Обществото – уморено, но без ясен избор
Социолозите отчитат трайна умора и ниска мотивация за участие в поредния вот. Все повече граждани се питат дали гласуването изобщо може да промени нещо, когато резултатът изглежда предрешен – нов парламент, кратък живот и нови избори. Особено тревожна е дистанцията на младите избиратели, за които политиката все по-често е синоним на безизходица, а не на перспектива.
Европейският контекст и външният поглед
България остава под наблюдението на европейските си партньори. Макар честите избори да са вътрешнополитически въпрос, те влияят върху теми като интеграцията в еврозоната, дългосрочните ангажименти и усвояването на европейски средства. За Брюксел стабилността не е формалност, а предпоставка за доверие. Липсата на редовно правителство ограничава възможността за стратегическо планиране и активна роля на страната в регионални и европейски инициативи.
Какво следва след урните?
Предстоящите избори отново поставят въпроса не просто „кой ще спечели“, а дали ще има воля за управление. Без готовност за диалог и ясни приоритети, дори най-добрият резултат може да се окаже недостатъчен. Политолозите са единодушни: изходът от кризата не минава само през нов вот, а през промяна в политическото поведение – по-малко лозунги и повече отговорност.
Докато страната се готви за поредната кампания, въпросът „накъде?“ остава без ясен отговор. България има нужда не просто от избори, а от стабилно управление с хоризонт, който надхвърля следващия вот. В противен случай политическият цикъл ще продължи да се върти, служебните кабинети ще се редуват, а обществото ще остава зрител на процес, който все по-трудно намира смисъл за обикновения човек.




