България отново влиза в предизборен режим. Без фанфари. Без ентусиазъм. Без илюзии. Предстоящите избори не се усещат като празник на демокрацията, а като задължително упражнение по търпение – за гражданите и тест за оцеляване – за политическата система. Това не е вот на надеждата. Това е вот на умората, на натрупания гняв и на усещането, че страната се върти в кръг, докато часовникът тиктака все по-силно.
В продължение на години българският избирател слуша едни и същи обещания, произнесени от различни уста, но с една и съща празнота. „Реформи“, „стабилност“, „борба с корупцията“, „европейско бъдеще“ – думи, които отдавна са загубили тежестта си. Те вече не вдъхновяват. Те дразнят. И точно това прави тези избори опасни – защото апатията се превръща в политическа позиция. Социолозите могат да прогнозират проценти, анализаторите – коалиции, но едно е ясно: най-голямата партия в България днес е „Няма да гласувам“. Ниска избирателна активност, недоверие в институциите и усещане за безизходица – това е реалният фон, върху който се провежда кампанията. А когато демокрацията започне да изглежда безсмислена, мястото ѝ бързо се заема от радикализъм, конспирации и опасни крайности.
Политическите сили влизат в кампанията с агресивен тон, но без смели идеи. Вместо визия за бъдещето, виждаме взаимни обвинения, компромати и борба за електорално оцеляване. Никой не говори честно за това какво ще струват решенията, които се обещават. Никой не казва какви жертви ще са нужни. А истината е проста – България не е в криза от вчера. Тя е в системна политическа криза, подхранвана от страх да се поеме реална отговорност. Особено притеснителен е въпросът за доверието в самия изборен процес. Всеки вот минава под сянката на съмнения – машини или хартия, броене или преписване, контрол или хаос. Ролята на Централна избирателна комисия е критична, защото всяка грешка, всяко колебание, всяка неяснота директно удря по легитимността на резултата. А държава, в която изборите се поставят под въпрос, е държава в риск. След изборите всички погледи отново ще бъдат насочени към Народно събрание – институция, която в последните години по-често символизира блокаж, отколкото законодателна власт. Очакванията за силно фрагментиран парламент са почти сигурни. Това означава едно: нови пазарлъци, нови „принципни компромиси“ и реална опасност страната отново да бъде тласната към следващи избори. Политическото дежавю вече не е досадно – то е разрушително.
Младите хора са другият голям въпросителен знак. Част от тях са политически активни, но не припознават партиите като свои представители. Те протестират, организират каузи, говорят за промяна, но не вярват, че урната е мястото, където тази промяна се случва. Ако тази пропаст не бъде преодоляна, България рискува да загуби не просто избори, а бъдеще – защото държава без участие на младите е държава без посока.
И докато вътре спорим кой с кого няма да се коалира, светът не чака. Геополитическото напрежение, войната в Украйна, икономическите трусове и несигурността в Европа поставят България в уязвима позиция. Липсата на стабилно управление вече не е вътрешен проблем, а въпрос на национална сигурност. В този контекст предстоящите избори са не просто избор между партии, а между продължаващ хаос и болезнен, но необходим рестарт. Тези избори няма да решат всичко. Но те ще покажат нещо изключително важно – дали българското общество е готово да накаже политическото безсилие или ще го възпроизведе отново. Дали ще приемем посредствеността като съдба или ще поискаме повече – не на думи, а с глас. Изборите идват. Въпросът не е кой ще победи. Въпросът е дали България ще продължи да тъпче на място… или най-сетне ще си позволи да избере бъдеще, вместо повторение.
