Отново е онзи сезон, в който държавата брои левчетата си и установява, че, каква изненада – пак не стигат. Надзорният съвет на Националния осигурителен институт заседава, клати глави с тежък замисъл и предлага решение, което в тази страна е толкова класическо, колкото и лютеницата през есента: вдигаме осигурителната вноска. Този път предложението е за увеличение с два процентни пункта, насочено към фонд „Пенсии“. Аргументът – недостигът в системата. Да, същият онзи недостиг, който всяка година се появява като неизменна фигура в бюджета, подобно на герой от сапунен сериал, който уж умира, но в следващия епизод пак е жив и по-беден от вчера. Според проектобюджета на Държавното обществено осигуряване за 2026 г., приходите просто не могат да покрият очакваните разходи. Пенсионната система била „под напрежение“, а трансферите от централния бюджет към осигурителните фондове се планира да намалеят от 42,7% на 39,7%. Казано по-просто – държавата се отдръпва леко и казва на работещите: „Айде сега вие да помогнете малко“. За хората, които следят темата от години (а такива като мен вече могат да мерят времето не с календар, а с пенсионни реформи), този сценарий е познат до болка.
Властта открива, че парите не стигат, синдикатите казват „да, ама не“, работодателите повдигат вежди, а гражданите отварят портфейла и виждат дупка, по-голяма от дефицита. И така всяка година. Само процентите се менят. НОИ уверява, че повишението ще укрепи пенсионната система, ще осигури по-стабилни приходи и ще даде възможност за осъвременяване на пенсиите с 7–8% от 1 юли, по „швейцарското правило“.
Ах, това правило… Ако швейцарците знаеха колко често ги споменаваме в опит да оправим нещо, сигурно щяха да ни пратят часовник, който върви само назад.
Кой печели и кой плаща
На теория – всички печелят.
На практика – всички плащат.
За пенсионерите – да, има добра новина.
Пенсиите им ще се вдигнат, макар че след всяко „увеличение“ идва сметката в магазина, която бързо ги връща на земята.
За работещите – още два процента по-малко в джоба. Не е драматично, казват експертите, само че когато цените на всичко растат като гъби след дъжд, дори две стотинки вече бодат на съвестта.
За работодателите – повече разходи и по-малко усмивки.
Някои биха казали, че това е „инвестиция в бъдещето“. Други просто ще намерят начин да я компенсират – било чрез орязване на бонуси, било чрез по-ниски заплати. Истината е, че увеличението на осигуровките няма да реши хроничните проблеми на системата. Сивата икономика продължава да диша тежко във врата на НОИ. Фирми плащат в пликове, самоосигуряващи се лица внасят на минимален доход, а пенсионният фонд продължава да се пълни бавно като стар чайник с пукнато дъно. И все пак, всяка година се говори за „реформа“. Тя идва, но все някак си не стига до реалност – като автобус в снежна зима: има табела, има график, но не идва.
Малка утеха в числа
От 1 януари се очаква и минималната работна заплата да се повиши до около 1213 лв., което по сметки на финансистите може да покрие новите вноски.
Само че тази утеха звучи като шега: вдигаме заплатата, за да можете да си платите по-високите осигуровки, които ви вдигаме, защото ви вдигаме заплатата. Цикълът на икономическа саморефлексия е впечатляващ. Би могъл да влезе в учебниците – ако някой ден има кой да ги чете, след като всички избягат в чужбина да плащат осигуровки в друга държава. Политиците, разбира се, ще обяснят решението с познатия рефрен:
„Това е за стабилността на системата.“
„Ще има повече сигурност за бъдещите поколения.“
„Трябва да мислим дългосрочно.“
А после, когато камерите угаснат, ще се чуе тихото: „Ще се видим догодина по същото време.“
Докога пенсионната система ще се крепи на кръпки? Докога решенията ще идват на гърба на хората, които вече едва свързват двата края? И дали някога ще имаме смелостта да направим истинска реформа, а не само да сменяме проценти като номера на страници в бюджетната книга. Старите журналисти обичат да казват, че новината не е, че кучето ухапало човек, а че човек ухапал куче. Е, в случая кучето е пенсионната система – а ние продължаваме да ѝ даваме от хляба си, за да не захапе пак. Дано този път се засити.
