Има хора, които не търсят слава, но делата им говорят повече от хиляди думи. Един от тях е Атанас Уков – планински спасител от отряда на ПСС в Банско. Повече от дванадесет години животът му е посветен на едно просто, но свято призвание – да спасява човешки животи. Когато планината се затвори в мъгла, когато бурята удари и снегът скрие всяка следа, именно тогава Уков и неговите колеги тръгват. Без колебание, без фанфари, просто защото знаят, че някъде там някой чака помощ.
„От един човек има смисъл на тази земя, само ако помага на някой друг“, казва Атанас тихо, без патос. И точно в тази простота се крие смисълът на живота му.
До него винаги върви Норд – черна немска овчарка с будни очи и вярно сърце. Двамата са не просто екип, а приятели, свързани от доверие, което не се учи, а се усеща. Норд е сертифициран в оперативен клас „С“ – това означава, че може да открива хора под сняг, кал или бетон. Зад тази суха квалификация стои нещо много по-голямо – шансът за живот. „С кучето не се говори много. То просто знае. Поглеждаш го, кимваш и тръгвате“, усмихва се Уков.
Как се тренира Норд?
Обучението на Норд не е просто дресура, а изграждане на доверие, партньорство и екипност между човек и животно. Атанас Уков описва процеса като дълъг, търпелив и изискващ постоянство. Тренировките започват още от ранна възраст – първо със социализация и изграждане на послушание, след което постепенно се преминава към специализирани спасителни задачи. Атанас споделя че, Норд се тренира ежедневно – в различни терени, при различни условия и среди, за да свикне с реалните предизвикателства в планината. Обучението включва не само физическа подготовка, но и развиване на обонянието – най-ценното умение на спасителното куче. Водачът подчертава, че Норд се учи да разпознава миризмата на човек, да търси под сняг, под руини и в труднодостъпни зони. Особено важно е доверието между двамата – кучето не просто изпълнява команди, а усеща емоциите на своя водач и реагира според тях. Атанас описва, че те работят като едно цяло – „ако аз се притесня, и той го усеща“. Именно тази връзка прави Норд истински спасител, а не просто добре обучено животно.
Двамата са участвали в десетки акции в България и чужбина. Една от най-запомнящите се е след разрушителното земетресение в Турция, когато български спасители се включиха в издирванията в Антакия и Адана. „Няма да забравя онзи момент – тишината, прахът, мирисът на бетон. И после лаят на Норд. Тогава разбираш, че надеждата не е изчезнала“, спомня си Атанас.
Работата на планинските спасители често изглежда романтична за външния наблюдател, но истината е съвсем различна. „Няма график, няма почивка, няма сигурност. Има само мисълта, че трябва да помогнеш“, казва той. В един от най-тежките си случаи Уков е участвал в акция на връх Вихрен – буря, лед, вятър, и километри терен, който се превръща в капан. „Там всяка крачка е изпитание. Но когато чуеш по радиото, че човекът е жив – всичко си струва.“ Той признава, че голяма част от обществото подценява планината.
„Много хора тръгват без подготовка, без екипировка, без да гледат прогнозата. Планината не прощава самоувереността. Тя е красива, но и безмилостна.“
Затова призовава туристите да не я приемат като парк, а като стихия, която трябва да се уважава. Зад кулисите на всяка спасителна акция стоят и други трудности – липса на техника, недостиг на средства, остаряващо оборудване. Много от спасителите са доброволци, които работят с ограничени ресурси. „Не се оплакваме. Просто искаме хората да знаят, че всичко, което правим, е от сърце“, казва Атанас. Въпреки всичко, в очите му няма разочарование. Има гордост. „Понякога излизаш от акция уморен, мокър, гладен, но щастлив. Защото някой някъде се е прибрал жив при семейството си. Това стига.“
Когато не е на дежурство, Уков тренира с Норд, обучава млади доброволци и споделя опита си. „Планината ме научи на търпение и уважение. Там всичко е истинско – болката, страхът, радостта. Там не можеш да се преструваш.“ За него спасителството не е професия, а начин на живот. „Не можеш просто да изключиш телефона и да забравиш. Ти си спасител 24 часа в денонощието.“ Всяка следваща акция го прави още по-осъзнат и смирен. „Не си герой. Просто правиш това, което трябва. Но когато се върнеш у дома и кучето положи глава в скута ти – знаеш, че всичко има смисъл.“
Историята на Атанас Уков и неговия четириног партньор е доказателство, че героизмът в България не е изчезнал. Той просто не шуми. Не се снима. Не очаква аплодисменти. Съществува тихо – в стъпките по снега, в мириса на бор, в човешкия дъх, който се връща благодарение на тях. Тези двамата – човек и куче – са част от онези лица на България, които не търсят признание, но дават на страната ни онзи образ, с който можем да се гордеем. Те са напомняне, че в свят, пълен с шум и его, все още има хора, които слушат гласа на планината – и когато тя извика за помощ, тръгват без да питат защо.
